Чоло за футбола и не само. Правилата на живота на Диего Симеоне

Диего Пабло Симеоне е роден на 28 април 1970 в Буенос Айрес. През кариерата си играе за Велес Сарсфийлд, Пиза, Севиля, Атлетика (Мадрид), Интер, Лазцио и Расинг. Има 106 за Аржентина. От декември 2011 година е треньор на Атлетико (Мадрид), с който през 2012-та спечели и Лига Европа и Суперкупата на Европа. През 2014 загуби финала на Шампионската лига от Реал (Мадрид). Прякора си Чоло получава, когато е на 14 години, от треньора си Викторио Спинето, защото енергичната му игра напомняла за бившия играч на Бока Хуниорс и Аржентина Кармело Симеоне.
Диего Пабло Симеоне е роден на 28 април 1970 в Буенос Айрес. През кариерата си играе за Велес Сарсфийлд, Пиза, Севиля, Атлетико (Мадрид), Интер, Лацио и Расинг. Има 106 мача за Аржентина. От декември 2011 година е треньор на Атлетико (Мадрид), с който през 2012-та спечели и Лига Европа и Суперкупата на Европа. През 2014 загуби финала на Шампионската лига от Реал (Мадрид). Прякора си Чоло получава, когато е на 14 години, от треньора си Викторио Спинето, защото енергичната му игра напомняла за бившия играч на Бока Хуниорс и Аржентина Кармело Симеоне.

Като дете исках да стана само футболист. Не си играех на учители, полицаи, лекари или пожарникари. Връщах се от училище и веднага излизах навън. Нашето игрище беше улицата, а дърветата – врати. Топката, топката, топката… Това беше моето детство.

Най-силно ми повлия баща ми. Но аз научих много и от други хора, майка ми, сестрите ми. Сега се уча от децата си. Човек се учи през целия си живот.

Имал съм и добри, и лоши треньори. От лошите треньори също може да се научи много. Сега знам какво не трябва да правя.

Тримата ми сина са футболисти, но за тях аз съм само баща. Както всички родители, правя много грешки, но се стремя да им покажа верния път и да им помогна да намерят важните неща в живота – уважението, лоялността, образованието, умението да правят компромиси.

Искам да благодаря на майките на моите футболисти, които са ги родили с толкова големи топки.

Ще се борим с всекиго, когото ни подхвърли съдбата. Всеки футболист трябва да има чувство за принадлежност към отбора. Ние имаме една обща цел.

Предпочитам отборът ми да играе добре, а не красиво.

Постоянните усилия не подлежат на съмнение. Не толерирам самодоволството и пасивността. Пасивността не ми е присъща.

Вярвам в индивидуалния подход към всеки футболист. Ако играчите ми се чувстват все по-добре, това е моята най-голяма награда, най-важната ми титла.

Не само играчът трябва да разбира треньора, но и треньорът е длъжен да разбира играча.

Ако трябва да вляза във водата, но тя не е особено чиста, ще се гмурна с главата напред. Обичам предизвикателствата в света на футбола.

Разбира се, радвам се, когато печеля, но всички титли и трофеи остават в миналото. Фуболът – това винаги е утрешният ден.

Когато сърцето и умът работят заедно, няма нищо невъзможно.

По-добре на направиш само една атака и да вкараш гол, отколото да проведеш 15 атаки и да не вкараш.

В повечето мачове понякога побеждава не по-добрият, а този, който е по-уверен в себе си.

Финалите не са предопределени. На финала се играе и се печели.

За да смениш фланелка на Атлетико, трябва да поискаш две от противника.

Или ме следваш, или не. Лидерството не може да се обясни.

Има хора, които се разбират буквално с поглед. Ако това не беше така, може би нямаше да има любов от пръв поглед?

Засега съм щастлив в Мадрид, но знам, че един ден ще се върна в Рим и ще водя Лацио.

Споделяне
Share on FacebookTweet about this on TwitterPin on PinterestShare on Google+Share on LinkedInEmail this to someone
3 години ago

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *